Ашико

Ашико — западноафриканский барабан в форме усечённого конуса. Играют на ашико руками.

Происхождение

Родиной ашико считается Западная Африка, предположительно Нигерия[1], народ йоруба. Название чаще всего переводят как «свобода»[2]. Ашико использовались для излечения, при проведении ритуалов посвящения, воинских ритуалах, общении с предками, для передачи сигналов на расстояния и т. д.

Барабаны в форме ашико на Кубе называются боку и используются во время карнавалов и уличных парадов, называемых компарса.


Строение

Корпус барабана — усечённый конус, широкое основание которого затянуто кожей, а нижнее открыто. Традиционно изготовляется из цельного куска дерева твёрдой породы, но современные ашико (как и многие другие) делаются из скреплённых полос. В качестве мембраны используется чаще всего шкура козы или антилопы, реже — коровья. Степень натяжения мембраны контролируется системой верёвок и колец. Современные ашико могут иметь пластиковые мембраны. Встречаются ашико высотой от полуметра до метра с небольшим.
Техника игры

В противоположность джембе, где кубкообразная форма делает возможными только три основных тона, звук ашико зависит от того, насколько близко к краю (или центру)мембраны нанесён удар. В традиционной музыке ашико практически никогда не аккомпанирует джембе, поскольку это совсем разные барабаны. Встречается мнение, что ашико — это «мужской» барабан, а джембе — «женский».

См. также
Джембе
Кпанлого
Бата

Източник:  >>> l i n k

Книга - „120 години българско изкуство”

София. Министерството на културата съдейства за издаването на книгата „120 години българско изкуство (съюзи, дружества и групи 1892 – 2012)”. Това съобщиха от пресцентъра на министерството. Изданието ще бъде официално представено от 17:30 ч. в Национална художествена академия, галерия „Академия” на ул. „Шипка” № 1.
Книгата „120 години българско изкуство (съюзи, дружества и групи 1892 – 2012)” е издание на фондация „Поддържане на изкуството в България” и Съюза на българските художници (СБХ) и представя изследователските усилия на екип от известни специалисти в областта на българското изобразително изкуство. Тя е уникална по своя характер, тъй като в нея за първи път се прави цялостен, обобщаващ преглед на българското изкуство и на най-значимите имена, трасиращи неговия път на развитие. Но това не е история в обичайния смисъл на думата, а представя един нов поглед към съдбините на живописта, графиката и скулптурата, както и на нетрадиционните иновационни пластични и визуални форми в България, проследени през особеностите на организираните форми на художествен живот, причини за възникването им, естетическите им платформи и дейност от 1892 г. до днес.
Автори са: Бистра Рангелова, Бойка Доневска, Борис Данаилов, Владия Михайлова, Галина Лардева, Диана Попова, Димитър Грозданов, Елена Великова, Ирина Генова, Красимир Линков, Мая Манолова, Милена Георгиева, Орлин Дворянов, Ружа Маринска, Свилен Стефанов, София Василева, Татяна Димитрова, Филип Зидаров, Чавдар Попов. Съставители на сборника са: Димитър Грозданов, Долорес Дилова, Свилен Стефанов, Чавдар Попов.
Конкретните поводи за това издание са 120-годишнината от организирането на първата обща изложба на художници в България (1892), основаването на първото сдружение на художници, наречено Дружество за поддържане на изкуството в България (1893), както и 80 години от създаването на Съюза на дружествата на художниците в България (1931).
Благодарение на изчерпателния съдържателен, визуален и справочен материал книгата е полезна като надеждна информационна основа за всички, които се интересуват от богатите пътища на пластичните изкуства в България през последните 120 години, изпълнени с неочаквани обрати, понякога с драматични исторически и политически конфликти и стълкновения, както и със съжителството на най-разнообразни стилови, жанрови и тематични насоки и тенденции.
Изданието се реализира със съдействието на: “Globul”, Министерство на културата, Столична община, ЗАД „Алианц – България”, НДФ „13 века България”, Национална художествена академия, Национална художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, Националната Галерия за Чуждестранно изкуство, художествените галерии в Бургас, Варна, Габрово, Добрич, Казанлък, Кюстендил, Пазарджик, Плевен, Пловдив, Русе, Сливен, Стара Загора, Шумен и Ямбол.

29 март 2013

Източник - Агенция "Фокус"

Панграма

Панграма (панграм) е изречение,
включващо всички букви от азбуката.
Използва се за демонстрация на шрифтове.

          Примери на български език:

• За миг бях в чужд, скърцащ плюшен фотьойл. (33 букви)
• Хълцащ змей плю шофьор стигнал чуждия бивак. (37 букви)
• Шугав льохман, държащ птицечовка без сейф и ютия. (40 букви)
• Ах, чудна българска земьо, полюшвай цъфтящи жита! (40 букви)
• Щурчо Цоньо хапваше ловджийско кюфте с бяла гъмза. (42 букви)
• Шейхът-глупак ще изяжда дървена сьомга без юфчица. (42 букви)
• Хълцайки много, вездесъщият позьор, Юри жабока, фучеше. (45 букви)
• Вкъщи не яж сьомга с фиде без ракийка и хапка люта чушчица! (47 букви)
• Под южно дърво, цъфтящо в синьо, бягаше малко пухкаво зайче. (48 букви)
• Я, пазачът Вальо уж бди, а скришом хапва кюфтенца зад щайгите. (49 букви)
• Огньове изгаряха с блуждаещи пламъци любовта човешка на Орфей. (53 букви)
• Нехайният фъфлещ бъзльо вече дружи с глупавите като мишки юнаци. (54 букви)
• Жълтата дюля беше щастлива, че пухът, който цъфна, замръзна като гьон. (56 букви)
• Хълцащ, Гроздьо Помашки се юрна незабавно по пътя след чуждата тайфа. (57 букви)

Източник: >>>>> Линк

Кандинский, Василий Васильевич

Васи́лий Васи́льевич Канди́нский (4 (16) декабря 1866, Москва — 13 декабря 1944, Нёйи-сюр-Сен, Франция) — русский живописец, график и теоретик изобразительного искусства, один из основоположников абстракционизма. Был одним из основателей группы «Синий всадник», преподавателем Баухауса.

Родился в Москве, получил основное музыкальное и художественное образование в Одессе, когда семья переехала туда в 1871 году. Родители предполагали для сына профессию юриста, Василий Васильевич блестяще окончил Юридический факультет Московского государственного университета. В 1896знаменитый Дерптский университет в Тартупредлагает место профессора, но Кандинский отказывается. Так, по ряду причин в 30 лет он решил стать художником; это произошло под влиянием выставки импрессионистов в Москве в 1895 году и картины «Стога сена» Клода Моне. В1896 году он переезжает в Мюнхен, где знакомится с немецкими экспрессионистами. После начала Первой мировой войнывозвращается в Москву, но, не согласный с отношением к искусству в Советской России, в 1921 году вновь уезжает в Германию. После закрытия Баухауса нацистами переезжает с женой во Францию, в 1939 году получает французское гражданство.

Източник: >>>>>>> Линк

Баухаус

„Баухаус“ (на немски:Staatliches Bauhaus) е школа за визуално-пластични изкуства, дизайн и занаяти, базирана в Германия, която се превръща в център на модернизма през първата половина на ХХ век.

Училището е основано от архитекта Валтер Гропиус и действа в периода 1919-1933 година.



Източник: >>>>>>> Линк

Франц фон Щук

Франц фон Штук (нем. Franz von Stuck; 1863—1928) — немецкий живописец и скульптор.

Сын деревенского мельника, Франц фон Штук учился в Королевской школе искусств и ремёсел в Мюнхене, а затем в мюнхенской Академии художеств. Фон Штук увлекался новыми художественными техниками и жанрами и вместе с Вильгельмом Трюбнером основал в 1892 г. Мюнхенский сецессион.С 1895 г. Штук — профессор Академии художеств, среди его учеников — Василий Кандинский, Пауль Клее, Йозеф Хенгге, Георг Карс, Пауль Штолльрайтер и Генрих Штриффлер. В 1906 г. Франц  фон Штук получил дворянский титул. В одном ряду с Францем фон Ленбахом и Фридрихом Августом фон Каульбахом фон Штук является ярким представителем мюнхенской школы изобразительного искусства.Сражающаяся амазонка. 1897. Бронза, ранее в Каринхалле, ныне в ЭберсвальдеВдохновлённый творчеством Арнольда Бёклина, Штук писал паряще-нереальные картины на сюжеты из мира фантазий и аллегорий, символические образы, как, например его «Грех» (1893) и «Война» (1894). Многие из его крупноформатных произведений отличает двусмысленно-эротическая атмосфера. Картины фон Штука, изображавшие часто обнажённые женские и мужские тела, получили в викторианскую эпоху у публики необычайно сильное художественное восприятие со слегка «истерическими» чертами.

Източник: >>>>>>> Линк

Паул Клее

Пауль Клее (нем. Paul Klee [kleː], 18 декабря1879, Мюнхенбухзее, под Берном 29 июня 1940,Локарно) немецкий и швейцарский художник,график, теоретик искусства, одна из крупнейших фигур европейского авангарда. Прожил больше половины жизни в Швейцарии.


Биография


Отец — немец, преподаватель музыки, мать — певица, от них страсть к скрипке и вокалу передалась сыну. С 1898 Клее учился живописи вМюнхене, с 1900 — в Академии изящных искусств вместе с Кандинским. В Италии открыл для себя архитектуру и живопись Ренессанса (прежде всего — Микеланджело), в Мюнхене — Гойю, Блейка,Энсора, Ван Гога и Сезанна. В 1911 вошел в экспрессионистскую группу «Синий всадник», познакомился с Арпом. В 1912 в Париже встретился с Робером Делоне, увидел работы Пикассо, Таможенника Руссо,Брака. Большое впечатление на художника произвела поездка в 1914 в Тунис, его работа с восточными мотивами близка аналогичным поискам Матисса. В 1915 познакомился с Р. М. Рильке. В 1916—1918участвовал в Первой мировой войне, но служил далеко от фронта.


В 1920 вышло издание повести Вольтера «Кандид» с иллюстрациями Клее. С 1920 по 1930 он преподавал вБаухаусе. В 1925 участвовал в парижской выставкесюрреалистов. В 1933 под давлением нацистов был вынужден отказаться от места профессора в Дюссельдорфскойхудожественной академии и вернулся в Швейцарию. В 1935большая экспозиция работ Клее прошла в Берне, в том же году у него были обнаружены признаки склеродермии, от которой он позже и умер. В 1937 17 его работ фигурировали на пропагандистской выставке нацистов «Дегенеративное искусство». В 1940 состоялась последняя большая прижизненная выставка мастера в Цюрихе.


Был похоронен в г. Лугано, через несколько лет урна с прахом перенесена на кладбище в Берне.

:Източни:

Линк >>>

Атриум

Атриум или Атрий (на латински: atrium) — 

отворено дворно пространство, разположено в централната част на древноримското жилище (домус).

В съвременната архитектура, атрий е голямо открито пространство (двор) между етажите, който обикновено завършва с остъклен покрив и / или големи прозорци. Неговите основни функции са да сподпомага навлизането на повече светлина и да създава чувство за простор. Разположен често в офис сгради, обикновено се намира непосредствено над основните входни врати.


Източник: >>>>>>> Линк

Фриденсрайх Хундертвасер

Фриденсрайх Хундертвасер истинското му име е Фридрих Стовасер (на немски: Friedensreich Hundertwasser или Friedrich Stowasser) е австрийски художник, скулптор и архитект познат с уникалния си стил.


Роден е във Виена и е единствено дете на еврейско семейство. Баща му е безработен техник, участник в Първата световна война. Той умира 13 дни след навършването на 1 годинка на Хундертвасер. Отгледан от своята майка и въпреки че тя самата е еврейка е кръстен през 1937 г. католик. По време на националсоциализъма през 1938 г. постъпва в редовете на хитлерюгенд а 69 души от семейството на майка му са изпратени и убити в концентрационни лагери. През 1943 г. заминава за Италия. Там сменя рожденото си име - Фридрих Стовасер на Фридденсрайх Хундертвасер, което буквално означава „Царство на мира Сто води“, допълвайки със символика цялото си име. За няколко месеца следва във Виенската академия за изящни изкуства при професор Робин Кристиан Андресен, Егон Шиле и др. През 1950 г. заминава за Париж. На следващата година пътешества до Тунис и Мароко. През 1953 г. създава Теорията за Вегетативната спирала. През 1958 г. в манастира Зекау провъзгласява своя манифест срещу рационализма в архитектурата.


През 50-те и 60-те години на миналия век Хундертвасер започва да се интересува от проблемите на околната среда. Хундертвасер се слави като заклет еколог и страстен природозащитник. Във Венеция притежава парцел с голяма къща, но самият той живее в малка градинска постройка. Сам изгражда съоръжение за пречистване на вода за цветята, ужасява се от пералните машини и перилните препарати, като ги смята за абсолютно вредни за околната среда. Големият му проект в селцето Блумау е символ на хармонията между човека и природата. Там дори покривите са покрити с трева. Умира от инфаркт на 71-годишна възраст на борда на кораба „Куин Елизабет II“, на път от Нова Зеландия за Европа. Погребан е в имението си в Нова Зеландия, където е посадил 300 000 дървета. Пожелал е на гроба му да расте само едно дърво. Погребан е гол и без ковчег в градината на щастливите мъртви под дърво с формата на лале.


Източник: >>>>>>> Линк